Маргарита Петкова
БЕДНОСТТА не е порок. Заглавието на комедията в три действия от А. Н. Островски отдавна се е превърнало в нарицателно.
Бедата е, че за българския народ това нарицателно бе превърнато в трагедия от почти четири действия. С автор Симеон Дянков. За режисьора има различни предположения, но всичките са кошмарни. Пък и режисурата е винаги върху драматургичния материал. А той е отчайващо некадърен, непрофесионален, циничен и не меко казано – упражняващ откровен геноцид. Така, щото не можем да очакваме нито “Тони” на Бродуей, нито дори нашенския “Аскеер”. На принципа на американските “Златни малинки” можем да се гордеем единствено с нароилите се у нас “калинки” точно във властовите позиции.
Смешно ли ви е?
Лично на мен ми се плаче. Бедността не е порок за този, който не я изпитва ежедневно на гърба си. А за всички останали тя е порочна. Защото, когато 90% от българите са принудени да живеят под прага на екзистенц минимума, осигуряващ някакво достойно съществуване в рамките на оцеляването, това се превръща в порочен кръг на оскотяване, безнадеждност и пробиване на поредната дупка в колана, който ти се приисква да затегнеш около шията си. Само че той и за там е вече достатъчно тесен.
Основната дейност на отишлото си правителство беше не просперитетът на България, не строежът на вече превърнатите в бутафорен реквизит магистрали, не защитаването на националната чест и достойнство, не благоденствието на суверена, а съсипването на малкия и средния бизнес, полицейщината и докарването на “масовката”, в която то превърна народа си, до просешка тояга. В буквален смисъл.
ЗАЩОТО! Мен не ме интересува мнението на ЕС за фискалната ни политика, конгречулейшъните за бившия премиер, митологичното рязане на трикольорните лентички. Мен, както и 90% от народа ни интересува какво да сложим на масата пред децата си, ще имат ли майките и бащите ни кисело мляко и филийка хляб за вечеря, можем ли да си купим месо поне за празници, как да си позволим лукса да се разболеем и още по-скъпия лукс – да си платим сметките на “Триглавата ламя” Топлофикация, ВиК дружествата и ЕРП-тата.
И ние режехме лентички през този период – траурни. Продължаваме да си късаме дрехите и да си скубем косите как да си платим кредитите, сметките, таксите за детските градини и университетите, данъците смет, лекарствата и хляба наш насущний.
Тези въпроси, естествено, не стояха пред управляващите. Имам чувството, че така наречените ни политици живеят в някакъв свой свят, който няма нищо общо с тези, които са ги избрали.
“Унижените и оскърбените” заляха улиците на България. Показаха, че ножът е опрял до кокала. И това – народът, който има поговорка “Преклонената главичка остра сабя не я сече”! Защото, когато ти причернее от глад, когато в погледа на децата ти “и колко скръб в очите трескави, и колко мъка се чете”, когато ти дойде не до гуша, а до устата приливът на политическото безхаберие, какво друго ти остава, освен да изкрещиш “Мафията вън!”.
И да нарамиш българското знаме, което е по-страшно от пушка или черешово топче. Бившето правителство почти 4 г. не чуваше или се правеше, че не чува ропота на бедните си избиратели, та му се наложи да чуе гласа на народа под прозорците на канцелариите си. Дори не го призоваха да си иде с мир – принудиха го.
Естествено това не решава въпроса. Всички сме точно толкова бедни, колкото ни направиха. За 4 години бяха замразени пенсиите, детските, заплатите, помощите за инвалидите. За сметка на цените – от хляба през горивата до сметките за ток. Някак си цинично звучи да вдигнеш вдовишките пенсии с 10 лв., а всичко останало – с доста внушителни проценти.
Но как се гледа едно дете с 35 лв. месечно? При положение, че таксата за детска градина е 50 лв. Минимум. Без задължителните “консумативи” – тоалетна хартия, кърпички, салфетки, блокчета, боички… За дрехи, обувки и храна – забравете.
Как живеят, ако на това му викат живот, работещите, които не получават заплатите си с месеци? Как си плаща лекарствата един инвалид, при положение, че здравната каса поема 10 лв., а той трябва да “доплати” 50? За един медикамент. Животоспасяващ или животоподдържащ.
Че който има да извади 50 лв., спокойно може и останалите 10 да си позволи, не е ли така? А който няма, защото инвалидната пенсия е от най-ниските, просто не купува лекарства. И стоварва върху близките си тежестта на погребалните услуги и траурните лентички. Още ли ви е смешно?
Знам, че не ви е. Знам, че затова вдигнахме глава. Знам, че има един праг на търпението, който не може повече да спре мисълта за острата сабя. Както знам, че убийствата и самоубийствата, продиктувани от безизходицата, зачестилите напоследък “живи факли” в знак на протест, люшкането от крайност в крайност, не са изход. Не са изход за България. Не са изход за нас. Не са изход за децата ни, т.е. за бъдещето ни.
И това не е патетика от моя страна – майката на три деца, които учат, работят и живеят тук. В цялата мизерия на българското съществуване. Има над какво да се замисли новоназначеното служебно правителство. Засега и то обещава. Само че народът вече много малко вярва на обещания.
На реализирането на синдикалните искания за увеличение на доходите и помощи за най-бедните. Кои са най-бедните? 90% от народа сме в тази категория! С 20 лв. за ток няма да се реши проблемът с бедността. С няколкомесечно, до юли, намаление на стойността на тази услуга, проблемът няма да бъде решен!
Генерална промяна на политиката е пътят към решаване съдбините на иначе гордия и достоен наш народ. “Бедността не е порок” трябва да бъде свалена от политическата сцена. Веднъж завинаги. Защото тя вече се изражда в “Да си българин е порок!”. И ако пак политиците си разпределят главните и апетитни роли помежду си, а миманса – кучета го яли, гневът на публиката ще подпали чергата на България!
Няма коментари:
Публикуване на коментар