Чу се, че щели да връщат званието „Герой на Народна република България“ –
сега, разбира се, вече ще се казва „Герой на Република България“. „Народна“ е
изпаднало някъде – вероятно там, където през годините на Прехода изпадна и
самият Народ – в мръсната канавка край въображаемата магистрала към славното
Бъдеще, до което все не стигаме и не стигаме.
Възстановяването на това звание, както и на някои други, не е изненада.
Още от началото беше повече от ясно, че социалистическите звания и отличия се отменят не заради друго, а защото онези, които ги отменяха, не бяха успели навремето да се доберат до тях.
То нямаше и как да стане това, понеже никой не ги забелязваше и дори не ги вземаше на сериозно. За слушане на радио „Свободна Европа“ звания не дават никъде по света. Също и за някоя критична дума срещу властта, споделена с полузаспалата ти жена – но под юргана, където се обменят главно миризми.
Че какво друго бяха правили повечето от сладурите, които се самопровъзгласиха за герои и се изтъпаниха на първия ред, веднага след Преврата на 10 ноември 1989 година? Нищо, разбира се.
Обмяна под юрганите и слушане на моята приятелка Румяна Узунова по „Свободна Европа“.
Само си помислете, кои бяха най-дивите и истерични декомунизатори – и ще ви стане ясно, защо нямаше как да се доберат преди промяната дори до най-мижавия медал. Дори някоя юбилейна тенекийка нямаше да им подхвърлят. Нямаше за какво.
Бил адвокат на Централния комитет на Комсомола, давал съвети на висшата номенклатура, как да се развеждат тихомълком – е, и за какво на такъв тъпак да му даваш тенекийка – още повече, че се води в регистъра на софийската криминална милиция. Иначе казано – формен педераст. Е, няма как да получи медалче за заслуги към хомосексуализма.
Или друг един, на когото вуйчо му е партизанин – обаче самият той пак мижаво адвокатче, как да му закачиш на реверчето нещо, за какво? За заслуги на вуйчовците дори наивните комунисти не раздаваха медали на родствениците им, и те не бяха толкова щедри.
И затова ония подсмърчаха от завист, бедните гаврошовци мамини – но щом се докопаха до властта, веднага отмениха всичко.
Дребни душички – затова им се досвидяха двете звания „Герой на труда“, които тъкачката Найда Манчева, примерно, беше получила за самоотвержения си труд.
Разкараха и званията на спортистите, и на актьорите, и на който друг им падна на мушката. Били тоталитарни – сякаш Живков беше вдигал щангите, когато Нурикян стана на два пъти олимпийски шампион.
Разбира се, малко преди промяната самият Живков спря раздаването на звания – това беше представено като отглас от модата на съветската перестройка – да се променяме, да се променяме, да се променяме до свършека на света, за да си останем абсолютно същите. Обаче в Русия не пипнаха званията, там винаги истински са уважавали интелигенцията си, и дори изпитваха някакво чинопочитание към нея. Нашите слагачи пак поискаха да ги изпреварят.
Отново трябва да припомня знаменитата фраза на Никита Хрушчов, казана по наш адрес: „Българите все гледат да надплюнат всички!“
С годините тази фраза далеч надхвърля старанията и подмазваческите пируети на Живков – ами сега не е ли същото, кой знае какво си казват насаме американците за нас. Веднъж чух нещо, но то изобщо не е за цитиране – ето, и сега ми се изчервиха ушите.
Във всеки случай, изглежда е време онези проклети думи на Хрушчов да бъдат изписани на Парламента, може да ни донесат и повече късмет в нашето лазене наляво – надясно.
Част от това лазене е и тъпотията със званията и ордените.
Когато ги дават „ония“ – те са нещо позорно. Но когато ги даваме ние – стават нещо свещено като Светият Граал.
Не мога да проумея, как успяват идиотите да видят толкова странно превъплъщение в едно парче тенекия – затова се изискват някакви свръхестествени способности. Разбутаха чуждия иконостас – и започнаха да подреждат своя собствен, само дето го правеха със същите ордени.
Иронизираха комунистите, че са раздавали награди – а сетне сами започнаха да ги раздават дори още по-щедро. Сега понякога ги получават и хора, чието единствено постижение е, че са в раздела „Сътрапезници“ на този или онзи министър: „Хайде, наздраве – ето ти и на теб едно орденче!“
Много говореха срещу щедростта на президента Първанов – в някои случаи неговият избор наистина беше доста озадачаващ, тогава дори и награждаваните сигурно са се чудили, защо получават ордените си.
Сега обаче същият много одумван орден „Стара планина“ ще бъде даден и на заслужили български генерали, десетилетия след смъртта им. Орден за генерал Делов, например, ще бъде хитро, типично българско измъкване.
Щом не стана почетен гражданин на Кърджали – ето му едно орденче.
Ами, кои ще са останалите генерали и как ще бъдат определени – и кои ще са историците, които ще се нагърбят с този избор?
Или пак ще стане по нашенски – като с Панагюрското златно съкровище, което има десетина копия, само дето не се знае, къде е истинското съкровище.
Хубаво е да си гражданин на страна, в която дори златните съкровища ни правят горди с копията си.
Ами дали генерал Кочо Стоянов ще бъде между тези генерали?
Ами генерал Владимир Стойчев?
Или някоя мишка от ЦК на Комсомола, а сетне виден късен демократ, също и късен орденоносец, няма да измърка сладко-сладко: „А, мрън-мрън, какъв генерал Стойчев, той беше комунист, не може така!“
А ти, мишко сива, си голям родолюбец и антикомунист, понеже даваше съвети, как да се развеждат булките на комунистическото Политбюро – а пък Стойчев е комунист.
Ще настане голяма бъркотия и с горките генерали – битката за Одрин ще им се види нищо, в сравнение с удостояването им с келявият орден „Стара планина“, дето само покойното ми куче Хайг не го получи – а и да му го бяха дали, сигурно нямаше да го вземе.
Пак заради същото: заради мишките, които през последните 22 години се самообявиха за герои – а пътьом заличиха и критерият за заслуги към Родината.
Същите са и новите тарикати от БСП – те пък си мълчаха, когато формени идиоти мистифицираха живота и съдбата на Вапцаров, мълчаха си, и когато председателката на Народното събрание отказа да почетат паметта на поета със ставане на крака.
Времената са такива – новите храбреци постигнаха целта си: един никакъв човечец като Дими Паница го почитат в Парламента като светец, но не и Вапцаров. Ако той е терорист, защо тогава не дадат и едно от орденчетата на генерал Кочо Стоянов – „жандармерийският главорез“, както го наричаха комунистите. Бъркотията е пълна.
Генерал Владимир Стойчев беше човек необикновен – това е думата. Докато учил във военната академия във Виена, живеел у свако си, който пък бил адютант на император Франц Йосиф. Веднъж се осмелил и попитал свако си, какви са тези две бели ръкавици – и двете десни – изложени в една домашна витрина като скъпи реликви.
И получил отговор, от който може да секне дъхът на човек, който уважава историята: свако му, за цялата си служба, се бил ръкувал два пъти с Императора, само два пъти, и пазел оттогава ръкавиците си.
Такива бяха онези хора, с такъв пиетет към историята – а днешните за един Делов не могат да се разберат.
И накрая ще му дадат орденчето, дето го има и известният г-н Сульо Пулев.
Един по един доста от ритуалите на соца бяха възстановени, скоро в работа ще влязат и останалите. Ако не друго, поне кураж Бойко има. И трябва да направи това наведнъж.
Станишев няма да го направи – помнете ми думата, че накрая той ще стане по-голям антикомунист-циркаджия дори от втората вълна седесарски шушумиги, за които вече никой не си спомня.
И защо, всъщност, Бойко възстановява званието „Герой на България“, а не го направи Станишев? От какво се страхуваше?
Най-вероятно – от нищо, просто не го интересува нищо, освен личната му съдба. Той така замръчка и референдума за АЕЦ „Белене“, а сега събира като циркаджия подписки.
И той, също като седесарските комплексари, винаги е бил далеч от духовните и патриотични ценности на онова минало –ако изключим канчетата с храна от хотел „Рила“, които се полагаха на номенклатурата и на техните семейства. По нищо не личи да е имал контакти или поне респект от духовните ни първенци, той си е същият хунвейбин като посерковците от разни фондации, чиято единствена цел беше да демонтират истинските постижения на миналото – само и само да се вградят те по някакъв начин в паметта на Времето.
Е, кажете си, успяха ли? Вятър и мъгла.
От какво се е срамувал Станишев – ако изобщо се е сещал, та не върна званията на чудесни актьори като Черкелов или Наум Шопов, и на още десетки и десетки други като тях, защо му се свидеше това?
Защо не се опита, когато имаше пълната власт, да възстанови йерархията на постиженията, която до голяма степен беше естествена – та сега ще го прави Бойко?
Въпрос на самочувствие ли беше това – или и на нещо друго?
Та нали и баща му е гласувал в комунистическото Политбюро за Димитровските награди на някои от истинските ни духовни първенци – какво лошо имаше хората да знаят, че Емилиян Станев или Радичков са носители на тази награда, дори и Маркес я имаше, по дяволите.
Причината за това малодушие не бива много да се усложнява – може би пък всичко да се е дължало на комплексите на един семпъл човечец, когото случайността издигна толкова нависоко.
Сега целият зор ще бъде, кои да са първите герои на България.
Смятам, че ще бъде справедливо първото звание да бъде дадено на самия Преход, който бе довлечен от шушумиги, хитреци и предатели, а сетне и сладострастно бе използван пак от тях.
Прехода изтърпя прекалено много от тази паплач – и затова заслужава да бъде награден.
А сетне трябва да бъдат наградени и някои от първенците на прехода – по един от „дясно“ – Бог да го прости, и от „ляво“, което все още симулира някакъв живот.
Телевизията може да ни помогне да направим избори си. Ето как.
Тия дни по една телевизия обясняваха, как Асен Агов сам се натискал да го вземат на работа в Държавна сигурност, това още през 1980 година. Не го огряло, иначе като се знае какъв слагач е, сигурно щеше да стане фелдмаршал на кадесарските ченгета. Но той не тъгувал дълго, защото след 1989 година заприпка около вечно замаяните шефове на СДС и лесно оглави балета на политическите преструванковци.
По друга телевизия пък обясняваха друго: щом избрали Станишев за шеф на европейските социалисти, това означавало, че българските комунисти вече са се превърнали в социалдемократи – Станишев става шеф, и с това се слага край на тъпия български комунизъм, и той мигом се превръща в главния гоблен на световната социалдемокрация.
А, всъщност, и от двете телевизии пишеха, и то едновременно, ода за Великото Българско Превращение, което е толкова чудодейно, че е в състояние да превърне и най-обикновените мишки в слонове.
Ако повярвате и започнат да ви се привиждат слонове, значи си оставате най-обикновени балкански тъпаци.
Мишки, обаче поне като превращенци и въпросните двама господа заслужават по едно звание „Герой на България“.
А ако не се обединим около две безспорни имена, може и едно референдумче да спретнем.
Генералите и истинските герои могат да почакат.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд
Възстановяването на това звание, както и на някои други, не е изненада.
Още от началото беше повече от ясно, че социалистическите звания и отличия се отменят не заради друго, а защото онези, които ги отменяха, не бяха успели навремето да се доберат до тях.
То нямаше и как да стане това, понеже никой не ги забелязваше и дори не ги вземаше на сериозно. За слушане на радио „Свободна Европа“ звания не дават никъде по света. Също и за някоя критична дума срещу властта, споделена с полузаспалата ти жена – но под юргана, където се обменят главно миризми.
Че какво друго бяха правили повечето от сладурите, които се самопровъзгласиха за герои и се изтъпаниха на първия ред, веднага след Преврата на 10 ноември 1989 година? Нищо, разбира се.
Обмяна под юрганите и слушане на моята приятелка Румяна Узунова по „Свободна Европа“.
Само си помислете, кои бяха най-дивите и истерични декомунизатори – и ще ви стане ясно, защо нямаше как да се доберат преди промяната дори до най-мижавия медал. Дори някоя юбилейна тенекийка нямаше да им подхвърлят. Нямаше за какво.
Бил адвокат на Централния комитет на Комсомола, давал съвети на висшата номенклатура, как да се развеждат тихомълком – е, и за какво на такъв тъпак да му даваш тенекийка – още повече, че се води в регистъра на софийската криминална милиция. Иначе казано – формен педераст. Е, няма как да получи медалче за заслуги към хомосексуализма.
Или друг един, на когото вуйчо му е партизанин – обаче самият той пак мижаво адвокатче, как да му закачиш на реверчето нещо, за какво? За заслуги на вуйчовците дори наивните комунисти не раздаваха медали на родствениците им, и те не бяха толкова щедри.
И затова ония подсмърчаха от завист, бедните гаврошовци мамини – но щом се докопаха до властта, веднага отмениха всичко.
Дребни душички – затова им се досвидяха двете звания „Герой на труда“, които тъкачката Найда Манчева, примерно, беше получила за самоотвержения си труд.
Разкараха и званията на спортистите, и на актьорите, и на който друг им падна на мушката. Били тоталитарни – сякаш Живков беше вдигал щангите, когато Нурикян стана на два пъти олимпийски шампион.
Разбира се, малко преди промяната самият Живков спря раздаването на звания – това беше представено като отглас от модата на съветската перестройка – да се променяме, да се променяме, да се променяме до свършека на света, за да си останем абсолютно същите. Обаче в Русия не пипнаха званията, там винаги истински са уважавали интелигенцията си, и дори изпитваха някакво чинопочитание към нея. Нашите слагачи пак поискаха да ги изпреварят.
Отново трябва да припомня знаменитата фраза на Никита Хрушчов, казана по наш адрес: „Българите все гледат да надплюнат всички!“
С годините тази фраза далеч надхвърля старанията и подмазваческите пируети на Живков – ами сега не е ли същото, кой знае какво си казват насаме американците за нас. Веднъж чух нещо, но то изобщо не е за цитиране – ето, и сега ми се изчервиха ушите.
Във всеки случай, изглежда е време онези проклети думи на Хрушчов да бъдат изписани на Парламента, може да ни донесат и повече късмет в нашето лазене наляво – надясно.
Част от това лазене е и тъпотията със званията и ордените.
Когато ги дават „ония“ – те са нещо позорно. Но когато ги даваме ние – стават нещо свещено като Светият Граал.
Не мога да проумея, как успяват идиотите да видят толкова странно превъплъщение в едно парче тенекия – затова се изискват някакви свръхестествени способности. Разбутаха чуждия иконостас – и започнаха да подреждат своя собствен, само дето го правеха със същите ордени.
Иронизираха комунистите, че са раздавали награди – а сетне сами започнаха да ги раздават дори още по-щедро. Сега понякога ги получават и хора, чието единствено постижение е, че са в раздела „Сътрапезници“ на този или онзи министър: „Хайде, наздраве – ето ти и на теб едно орденче!“
Много говореха срещу щедростта на президента Първанов – в някои случаи неговият избор наистина беше доста озадачаващ, тогава дори и награждаваните сигурно са се чудили, защо получават ордените си.
Сега обаче същият много одумван орден „Стара планина“ ще бъде даден и на заслужили български генерали, десетилетия след смъртта им. Орден за генерал Делов, например, ще бъде хитро, типично българско измъкване.
Щом не стана почетен гражданин на Кърджали – ето му едно орденче.
Ами, кои ще са останалите генерали и как ще бъдат определени – и кои ще са историците, които ще се нагърбят с този избор?
Или пак ще стане по нашенски – като с Панагюрското златно съкровище, което има десетина копия, само дето не се знае, къде е истинското съкровище.
Хубаво е да си гражданин на страна, в която дори златните съкровища ни правят горди с копията си.
Ами дали генерал Кочо Стоянов ще бъде между тези генерали?
Ами генерал Владимир Стойчев?
Или някоя мишка от ЦК на Комсомола, а сетне виден късен демократ, също и късен орденоносец, няма да измърка сладко-сладко: „А, мрън-мрън, какъв генерал Стойчев, той беше комунист, не може така!“
А ти, мишко сива, си голям родолюбец и антикомунист, понеже даваше съвети, как да се развеждат булките на комунистическото Политбюро – а пък Стойчев е комунист.
Ще настане голяма бъркотия и с горките генерали – битката за Одрин ще им се види нищо, в сравнение с удостояването им с келявият орден „Стара планина“, дето само покойното ми куче Хайг не го получи – а и да му го бяха дали, сигурно нямаше да го вземе.
Пак заради същото: заради мишките, които през последните 22 години се самообявиха за герои – а пътьом заличиха и критерият за заслуги към Родината.
Същите са и новите тарикати от БСП – те пък си мълчаха, когато формени идиоти мистифицираха живота и съдбата на Вапцаров, мълчаха си, и когато председателката на Народното събрание отказа да почетат паметта на поета със ставане на крака.
Времената са такива – новите храбреци постигнаха целта си: един никакъв човечец като Дими Паница го почитат в Парламента като светец, но не и Вапцаров. Ако той е терорист, защо тогава не дадат и едно от орденчетата на генерал Кочо Стоянов – „жандармерийският главорез“, както го наричаха комунистите. Бъркотията е пълна.
Генерал Владимир Стойчев беше човек необикновен – това е думата. Докато учил във военната академия във Виена, живеел у свако си, който пък бил адютант на император Франц Йосиф. Веднъж се осмелил и попитал свако си, какви са тези две бели ръкавици – и двете десни – изложени в една домашна витрина като скъпи реликви.
И получил отговор, от който може да секне дъхът на човек, който уважава историята: свако му, за цялата си служба, се бил ръкувал два пъти с Императора, само два пъти, и пазел оттогава ръкавиците си.
Такива бяха онези хора, с такъв пиетет към историята – а днешните за един Делов не могат да се разберат.
И накрая ще му дадат орденчето, дето го има и известният г-н Сульо Пулев.
Един по един доста от ритуалите на соца бяха възстановени, скоро в работа ще влязат и останалите. Ако не друго, поне кураж Бойко има. И трябва да направи това наведнъж.
Станишев няма да го направи – помнете ми думата, че накрая той ще стане по-голям антикомунист-циркаджия дори от втората вълна седесарски шушумиги, за които вече никой не си спомня.
И защо, всъщност, Бойко възстановява званието „Герой на България“, а не го направи Станишев? От какво се страхуваше?
Най-вероятно – от нищо, просто не го интересува нищо, освен личната му съдба. Той така замръчка и референдума за АЕЦ „Белене“, а сега събира като циркаджия подписки.
И той, също като седесарските комплексари, винаги е бил далеч от духовните и патриотични ценности на онова минало –ако изключим канчетата с храна от хотел „Рила“, които се полагаха на номенклатурата и на техните семейства. По нищо не личи да е имал контакти или поне респект от духовните ни първенци, той си е същият хунвейбин като посерковците от разни фондации, чиято единствена цел беше да демонтират истинските постижения на миналото – само и само да се вградят те по някакъв начин в паметта на Времето.
Е, кажете си, успяха ли? Вятър и мъгла.
От какво се е срамувал Станишев – ако изобщо се е сещал, та не върна званията на чудесни актьори като Черкелов или Наум Шопов, и на още десетки и десетки други като тях, защо му се свидеше това?
Защо не се опита, когато имаше пълната власт, да възстанови йерархията на постиженията, която до голяма степен беше естествена – та сега ще го прави Бойко?
Въпрос на самочувствие ли беше това – или и на нещо друго?
Та нали и баща му е гласувал в комунистическото Политбюро за Димитровските награди на някои от истинските ни духовни първенци – какво лошо имаше хората да знаят, че Емилиян Станев или Радичков са носители на тази награда, дори и Маркес я имаше, по дяволите.
Причината за това малодушие не бива много да се усложнява – може би пък всичко да се е дължало на комплексите на един семпъл човечец, когото случайността издигна толкова нависоко.
Сега целият зор ще бъде, кои да са първите герои на България.
Смятам, че ще бъде справедливо първото звание да бъде дадено на самия Преход, който бе довлечен от шушумиги, хитреци и предатели, а сетне и сладострастно бе използван пак от тях.
Прехода изтърпя прекалено много от тази паплач – и затова заслужава да бъде награден.
А сетне трябва да бъдат наградени и някои от първенците на прехода – по един от „дясно“ – Бог да го прости, и от „ляво“, което все още симулира някакъв живот.
Телевизията може да ни помогне да направим избори си. Ето как.
Тия дни по една телевизия обясняваха, как Асен Агов сам се натискал да го вземат на работа в Държавна сигурност, това още през 1980 година. Не го огряло, иначе като се знае какъв слагач е, сигурно щеше да стане фелдмаршал на кадесарските ченгета. Но той не тъгувал дълго, защото след 1989 година заприпка около вечно замаяните шефове на СДС и лесно оглави балета на политическите преструванковци.
По друга телевизия пък обясняваха друго: щом избрали Станишев за шеф на европейските социалисти, това означавало, че българските комунисти вече са се превърнали в социалдемократи – Станишев става шеф, и с това се слага край на тъпия български комунизъм, и той мигом се превръща в главния гоблен на световната социалдемокрация.
А, всъщност, и от двете телевизии пишеха, и то едновременно, ода за Великото Българско Превращение, което е толкова чудодейно, че е в състояние да превърне и най-обикновените мишки в слонове.
Ако повярвате и започнат да ви се привиждат слонове, значи си оставате най-обикновени балкански тъпаци.
Мишки, обаче поне като превращенци и въпросните двама господа заслужават по едно звание „Герой на България“.
А ако не се обединим около две безспорни имена, може и едно референдумче да спретнем.
Генералите и истинските герои могат да почакат.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд
Няма коментари:
Публикуване на коментар