ВЕЛИСЛАВА ДЪРЕВА
“С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих” (2 Тим. 4:7-8)
1.
“Височината, на която бивам възвеждан, ме смущава, тъй като по върховете си дават среща бурите. Но аз ще диря опора в непоклатимата скала – Бога. “На тебе, Господи, се уповавам, за да не се посрамя до века” (Пс. 70:1)”.
С тези думи започва служението на патриарх Максим. Тогава, на 4 юли 1971 г. започва един дълъг път през бурите. Път, по който не можеш да спреш, нито да отдъхнеш. Път, от който не можеш да се върнеш, да се откажеш, да отстъпиш, да се уплашиш. Започва едно драматично изпитание. И една епоха.
15 години преди това, когато патриарх Кирил го въвежда в епископски сан, сякаш е провидял неговия път: “Пътят, по който тръгваш, е тесен, стръмен и каменлив. По него се спускат и порои, и лавини; а понякога от зноя на времето каменистият път гори сякаш запален от нечовешки огън! По такъв ръб минава тясната пътека, що води на небето, и от нея не се отделят никакви други пътища”.
Всичко е провидял: и неговия “тежък подвиг”, и неговото “ангелско служение”, и неговото призвание да бъде “съвест на Църквата” и пазител на Божията истина “в нейната неизменна чистота”. И зноя на времето, и нечовешкия огън, и стръмната пътека, що води до небето…
И още един човек е провидял всичко.
“Никога нямаше да настоявам да ставате патриарх, ако не бях уверен, че ще бъдете патриарх не за себе си, а за Църквата”. Това знаменателно изречение е на академик Михаил Арнаудов. Произнася го на една пейка в парка. Там е поканил на специален разговор своя приятел – митрополит Максим, който упорито отказва да участва в изборите за патриарх.
Академикът знае, че владиката е “примерен монах и клирик, известен със скромност и акуратност, трезвеност и умереност, братолюбие и добродушие, тактичност и съобразителност” (думите са на патриарх Кирил); духовник, комуто са чужди изкушенията на славата и съблазните на властта; човек, който притежава неизтощим монашески стоицизъм, дипломатичност, мъдрост и чувство за отговорност пред Бога и Църквата, пред народа и държавата; духовен пастир, който няма да допусне вълците да нахълтат при стадото. Първосветител, който няма да се уплаши, да избяга, да се скрие…
2.
Патриарх Максим. Духовник и държавник.
Никога не се оплака, не изостави своята мисия на архипастир, не захвърли тежкия кръст на патриаршеското служение. Не избяга. Не се предаде. Не се уплаши. Не трепна. Не се скри от зноя на времето. Не пусна вълците. Не отстъпи. Не го сломиха. А искаха. Как страстно искаха!
Но Бог вижда.
“Монахът е фар сред морето, високо в скалите, а не уличен фенер”, казва Светогорският монах Паисий. Как желаеха да е уличен фенер, че да го строшат с камък. Остана фар. Да ни свети, да ни води и да ни сочи пътя.
А Бог вижда.
Не произнесе една зла дума. Него замерваха с думи зли и отровни.
Но Бог вижда.
Никого не обиди, не осъди, не похули. Него съдеха и хулеха.
Но Бог вижда.
Не извърши нищо, за което да кажат “Ето, това е непристойно”. Него разтерзаваха непристойните.
Но Бог вижда.
Той победи.
Победи злото с добро.
Злобата – с мъдрост.
Лъжата – с истина.
Омразата – с любов.
Лицемерието – с вяра.
Подлостта – с благородство.
Предателството – с достолепие.
Насилието – със стоицизъм.
Коварството – с добротворство.
Бесовете – с дълготърпение.
Победи с благост и несъкрушима воля.
Спаси Църквата, опази православната вяра, съхрани устоите на българската държавност. Защото устоите на земята са на небето, а на човека – в Бога. И Бог вижда.
До оня ден ни закриляше тук, на земята. Напътстваше ни, даряваше ни със своята отеческа грижа и нелицемерна любов. След неговото блажено успение той е нашият ангел-хранител на небето.
3.
“В живота и служението си не съм искал почести и не съм се стремял към слава: “Не нам, Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу о милости Твоей и истине Твоей” (Пс. 113:9). Грижил съм се с добра съвест по мярката на възможностите си служението ми да е благоприятно Богу, доброплодно за Църквата и полезно за народа”.
Това са последните думи, които Патриархът написа на 29 октомври 2012 г. Това е смисълът на неговия забележителен живот. Посланието, което ни остави.
И словата на Спасителя ни напомни. За да ни предупреди: “Не се грижете за утре, защото утрешния ден сам ще се погрижи за своето: доста е на всеки ден злобата му” (Мат. 6:34).
Настина, доста е на деня злобата му, но не на злобата е дадено да обгрижи деня.
Медиите, които довчера се правеха, че Патриархът не съществува, превърнаха неговата кончина в събитие. И не разбраха, че животът му на първосветител е цяла епоха. И трепетно чакаха да разберат какво е неговото наследство. Като притежание, разбира се. Какво разочарование! Монахът няма притежания, освен вярата.
Наследството на патриарх Максим е Църквата, която той опази. Църква, изранена, но жива.
Ние сме неговото наследство – православния български народ, който той спаси.
Наследство, в което са впити алчни и властолюбиви очи. За да го похитят и разпилеят по вятъра.
4.
“Внимавайте, прочее! Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” (Деян. 20:28-29). Това предупреждение на св. апостол Павел идва към нас през времената.
Лютите вълци вече обикалят, фучат в своите луксозни джипове, кадруват, правят сметки, сключват сделки, подрънкват с ланци и архонтски огърлиета, залагат бъдещето на Църквата в недостоен политически покер, развяват своето тщеславие и духовна прелест наместо хоругви, търгуват с патриаршеското достойнство, пресмятат каратите на патриаршеския кръст, изчисляват колко вълка могат да се наместят на патриаршеския трон, нахлупват патриаршеската корона – белким скрият вълчите си уши, кипрят се пред огледалото с бяло патриаршеско було – белким скрият вълчите си усмивки, пробват колко е тежък патриаршеския жезъл и става ли за сопа…
Не от любов към Бога, а към човешката слава и суета.
5.
Какво направи Св. Синод 10 часа след успението на Патриарха? Наруши Устава на БПЦ и постави за наместник на овдовелия Софийски епархийски престол Пловдивския митрополит Николай.
Св. Синод наруши Устава в отсъствие на четирима митрополити – Кирил, Натанаил, Йосиф и Симеон, и при категоричното несъгласие на двама митрополити – чест им прави! – Гавраил и Галактион.
Защото Софийският митрополит не е един от митрополитите. Той е българският патриарх. Софийска епархия не е една от епархиите. Тя е патриаршеската епархия. И няма текст в Устава, който прави, нито допуска, нито обосновава, нито оправдава такова разделение.
В същото време един държавен чиновник, директорът на Дирекцията по вероизповеданията Емил Велинов, обикаля от телевизор на телевизор и обяснява как ще бъде променен Уставът, та да отпадне най-сетне “тая неприятна спирачка” – изискването, че патриарх може да бъде само митрополит, който е над 50 години и е управлявал епархия поне 5 години.
Св. Синод наруши Устава заради един човек. Което е противоцърковно.
Държавният чиновник вече тръгна да променя Устава на независимата БПЦ заради един човек. Което е противоконституционно. И противодържавно. Тези, които толкова усърдно работят за този един човек, всъщност работят против него.
Играта е колкото опасна, толкова и прозирна.
Всичко това не е ново под слънцето.
Покана за разкол се нарича.
6.
На 25 май 1992 г. един държавен чиновник, Методи Спасов, директор на вероизповеданията в правителството на Филип Димитров с административен акт щ92 уволни патриарх Максим, обяви го за нелегитимен и назначи противоканоничния разколнически синод начело с Пимен.
Така започна разколът. Така започна войната срещу БПЦ. С драстична, политиканска намеса на държавата в живота на Църквата.
На 4 юли 1996 г. , в “чест” на 25-та годишнина от интронизацията на патриарх Максим, неканоничният разколнически обяви Пимен за патриарх, Инокентий – за Софийски митрополит, и грубо погази устава на БПЦ.
На 27 март 1997 г. по заповед на кмета Стефан Софиянски (РД-09-194/26.3.1997) Столичната община регистрира Инокентий като Софийски митрополит. Уставът на БПЦ бе погазен отново.
През септември 1998 г. в София се проведе Светият разширен всеправославен надюрисдикционен събор, който потвърди легитимността на патриарх Максим и осъди разкола. Тогава разколът приключи канонично. Един държавен чиновник, Любомир Младенов, шеф на вероизповеданията в правителството на Иван Костов, обвини Всеправославния събор в “посегателство срещу независимостта на БПЦ”, нарече го “Варшавски договор”, а разколът обяви за “Пражка пролет”.
През ноември 1998 г. правителството на Иван Костов финансира извънреден разколнически събор, който “уволни” (пак!) патриарх Максим. Споменатият чиновник Младенов приветства събора и заяви: “Който благославя Максим, е разколник”…
7.
“Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда”, казва св. Матей (18:7). Горко на онези люде, които “ослепиха очите си и вкамениха сърцата си… защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията”, казва св.Йоан (12: 40,43)
Припомням всичко това, за да се знае.
Защото лютите вълци напират, съблазняват, прелъстяват, заплашват, изнудват, купуват и продават. Църква, Народ и Държава. За да рушат и разделят. Църква, Народ и Държава. За да властват, да владеят. Над Църква, Народ и Държава.
Но! Бог вижда!
http://duma.bg/node/42602
1.
“Височината, на която бивам възвеждан, ме смущава, тъй като по върховете си дават среща бурите. Но аз ще диря опора в непоклатимата скала – Бога. “На тебе, Господи, се уповавам, за да не се посрамя до века” (Пс. 70:1)”.
С тези думи започва служението на патриарх Максим. Тогава, на 4 юли 1971 г. започва един дълъг път през бурите. Път, по който не можеш да спреш, нито да отдъхнеш. Път, от който не можеш да се върнеш, да се откажеш, да отстъпиш, да се уплашиш. Започва едно драматично изпитание. И една епоха.
15 години преди това, когато патриарх Кирил го въвежда в епископски сан, сякаш е провидял неговия път: “Пътят, по който тръгваш, е тесен, стръмен и каменлив. По него се спускат и порои, и лавини; а понякога от зноя на времето каменистият път гори сякаш запален от нечовешки огън! По такъв ръб минава тясната пътека, що води на небето, и от нея не се отделят никакви други пътища”.
Всичко е провидял: и неговия “тежък подвиг”, и неговото “ангелско служение”, и неговото призвание да бъде “съвест на Църквата” и пазител на Божията истина “в нейната неизменна чистота”. И зноя на времето, и нечовешкия огън, и стръмната пътека, що води до небето…
И още един човек е провидял всичко.
“Никога нямаше да настоявам да ставате патриарх, ако не бях уверен, че ще бъдете патриарх не за себе си, а за Църквата”. Това знаменателно изречение е на академик Михаил Арнаудов. Произнася го на една пейка в парка. Там е поканил на специален разговор своя приятел – митрополит Максим, който упорито отказва да участва в изборите за патриарх.
Академикът знае, че владиката е “примерен монах и клирик, известен със скромност и акуратност, трезвеност и умереност, братолюбие и добродушие, тактичност и съобразителност” (думите са на патриарх Кирил); духовник, комуто са чужди изкушенията на славата и съблазните на властта; човек, който притежава неизтощим монашески стоицизъм, дипломатичност, мъдрост и чувство за отговорност пред Бога и Църквата, пред народа и държавата; духовен пастир, който няма да допусне вълците да нахълтат при стадото. Първосветител, който няма да се уплаши, да избяга, да се скрие…
2.
Патриарх Максим. Духовник и държавник.
Никога не се оплака, не изостави своята мисия на архипастир, не захвърли тежкия кръст на патриаршеското служение. Не избяга. Не се предаде. Не се уплаши. Не трепна. Не се скри от зноя на времето. Не пусна вълците. Не отстъпи. Не го сломиха. А искаха. Как страстно искаха!
Но Бог вижда.
“Монахът е фар сред морето, високо в скалите, а не уличен фенер”, казва Светогорският монах Паисий. Как желаеха да е уличен фенер, че да го строшат с камък. Остана фар. Да ни свети, да ни води и да ни сочи пътя.
А Бог вижда.
Не произнесе една зла дума. Него замерваха с думи зли и отровни.
Но Бог вижда.
Никого не обиди, не осъди, не похули. Него съдеха и хулеха.
Но Бог вижда.
Не извърши нищо, за което да кажат “Ето, това е непристойно”. Него разтерзаваха непристойните.
Но Бог вижда.
Той победи.
Победи злото с добро.
Злобата – с мъдрост.
Лъжата – с истина.
Омразата – с любов.
Лицемерието – с вяра.
Подлостта – с благородство.
Предателството – с достолепие.
Насилието – със стоицизъм.
Коварството – с добротворство.
Бесовете – с дълготърпение.
Победи с благост и несъкрушима воля.
Спаси Църквата, опази православната вяра, съхрани устоите на българската държавност. Защото устоите на земята са на небето, а на човека – в Бога. И Бог вижда.
До оня ден ни закриляше тук, на земята. Напътстваше ни, даряваше ни със своята отеческа грижа и нелицемерна любов. След неговото блажено успение той е нашият ангел-хранител на небето.
3.
“В живота и служението си не съм искал почести и не съм се стремял към слава: “Не нам, Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу о милости Твоей и истине Твоей” (Пс. 113:9). Грижил съм се с добра съвест по мярката на възможностите си служението ми да е благоприятно Богу, доброплодно за Църквата и полезно за народа”.
Това са последните думи, които Патриархът написа на 29 октомври 2012 г. Това е смисълът на неговия забележителен живот. Посланието, което ни остави.
И словата на Спасителя ни напомни. За да ни предупреди: “Не се грижете за утре, защото утрешния ден сам ще се погрижи за своето: доста е на всеки ден злобата му” (Мат. 6:34).
Настина, доста е на деня злобата му, но не на злобата е дадено да обгрижи деня.
Медиите, които довчера се правеха, че Патриархът не съществува, превърнаха неговата кончина в събитие. И не разбраха, че животът му на първосветител е цяла епоха. И трепетно чакаха да разберат какво е неговото наследство. Като притежание, разбира се. Какво разочарование! Монахът няма притежания, освен вярата.
Наследството на патриарх Максим е Църквата, която той опази. Църква, изранена, но жива.
Ние сме неговото наследство – православния български народ, който той спаси.
Наследство, в което са впити алчни и властолюбиви очи. За да го похитят и разпилеят по вятъра.
4.
“Внимавайте, прочее! Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” (Деян. 20:28-29). Това предупреждение на св. апостол Павел идва към нас през времената.
Лютите вълци вече обикалят, фучат в своите луксозни джипове, кадруват, правят сметки, сключват сделки, подрънкват с ланци и архонтски огърлиета, залагат бъдещето на Църквата в недостоен политически покер, развяват своето тщеславие и духовна прелест наместо хоругви, търгуват с патриаршеското достойнство, пресмятат каратите на патриаршеския кръст, изчисляват колко вълка могат да се наместят на патриаршеския трон, нахлупват патриаршеската корона – белким скрият вълчите си уши, кипрят се пред огледалото с бяло патриаршеско було – белким скрият вълчите си усмивки, пробват колко е тежък патриаршеския жезъл и става ли за сопа…
Не от любов към Бога, а към човешката слава и суета.
5.
Какво направи Св. Синод 10 часа след успението на Патриарха? Наруши Устава на БПЦ и постави за наместник на овдовелия Софийски епархийски престол Пловдивския митрополит Николай.
Св. Синод наруши Устава в отсъствие на четирима митрополити – Кирил, Натанаил, Йосиф и Симеон, и при категоричното несъгласие на двама митрополити – чест им прави! – Гавраил и Галактион.
Защото Софийският митрополит не е един от митрополитите. Той е българският патриарх. Софийска епархия не е една от епархиите. Тя е патриаршеската епархия. И няма текст в Устава, който прави, нито допуска, нито обосновава, нито оправдава такова разделение.
В същото време един държавен чиновник, директорът на Дирекцията по вероизповеданията Емил Велинов, обикаля от телевизор на телевизор и обяснява как ще бъде променен Уставът, та да отпадне най-сетне “тая неприятна спирачка” – изискването, че патриарх може да бъде само митрополит, който е над 50 години и е управлявал епархия поне 5 години.
Св. Синод наруши Устава заради един човек. Което е противоцърковно.
Държавният чиновник вече тръгна да променя Устава на независимата БПЦ заради един човек. Което е противоконституционно. И противодържавно. Тези, които толкова усърдно работят за този един човек, всъщност работят против него.
Играта е колкото опасна, толкова и прозирна.
Всичко това не е ново под слънцето.
Покана за разкол се нарича.
6.
На 25 май 1992 г. един държавен чиновник, Методи Спасов, директор на вероизповеданията в правителството на Филип Димитров с административен акт щ92 уволни патриарх Максим, обяви го за нелегитимен и назначи противоканоничния разколнически синод начело с Пимен.
Така започна разколът. Така започна войната срещу БПЦ. С драстична, политиканска намеса на държавата в живота на Църквата.
На 4 юли 1996 г. , в “чест” на 25-та годишнина от интронизацията на патриарх Максим, неканоничният разколнически обяви Пимен за патриарх, Инокентий – за Софийски митрополит, и грубо погази устава на БПЦ.
На 27 март 1997 г. по заповед на кмета Стефан Софиянски (РД-09-194/26.3.1997) Столичната община регистрира Инокентий като Софийски митрополит. Уставът на БПЦ бе погазен отново.
През септември 1998 г. в София се проведе Светият разширен всеправославен надюрисдикционен събор, който потвърди легитимността на патриарх Максим и осъди разкола. Тогава разколът приключи канонично. Един държавен чиновник, Любомир Младенов, шеф на вероизповеданията в правителството на Иван Костов, обвини Всеправославния събор в “посегателство срещу независимостта на БПЦ”, нарече го “Варшавски договор”, а разколът обяви за “Пражка пролет”.
През ноември 1998 г. правителството на Иван Костов финансира извънреден разколнически събор, който “уволни” (пак!) патриарх Максим. Споменатият чиновник Младенов приветства събора и заяви: “Който благославя Максим, е разколник”…
7.
“Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда”, казва св. Матей (18:7). Горко на онези люде, които “ослепиха очите си и вкамениха сърцата си… защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията”, казва св.Йоан (12: 40,43)
Припомням всичко това, за да се знае.
Защото лютите вълци напират, съблазняват, прелъстяват, заплашват, изнудват, купуват и продават. Църква, Народ и Държава. За да рушат и разделят. Църква, Народ и Държава. За да властват, да владеят. Над Църква, Народ и Държава.
Но! Бог вижда!
http://duma.bg/node/42602
Няма коментари:
Публикуване на коментар