Александър Томов
Такова интервю не сте чели! Известният писател Александър Томов
е по-откровен отвсякога, а изводите му са тежки, нелицеприятни, разголващи
днешната действителност. „Какво означава за последните 25 години една група
българи да ограби безпрецедентно останалите и те да не надигнат глас, да не се
противопоставят, а да й разрешат да го направи? Отговорът може да бъде само един
и той е крайно неприятен
Той е автор на над 20 книги. Някои от тях са остро критикувани, други са считани за класика. Романът му „Ала булгаро” е српавняван с „Под игото” на Вазов, „Тютюн” на Димитър Димов, тетралогията на Димитър Талев и романите на Емилиян Станев. Самият той прилича на вълк единак, който отдавна е извоювал своя територия в българската литература.
- Г-н Томов, преди дни откриха нова отсечка на магистрала „Тракия”, но пък поскъпна тока и се подпали гора на Витоша. Как да балансираме между добрите и лошите новини?
Трябва да се балансира умерено между доброто и лошото, които всъщност са двигателите на живота.
- Изследване на ООН ни нареди сред най-нещастните нации в света. Защо така?
Нареждаме се сред най-нещастните нации в света, поради една съществена причина - робското у нас се оказва водещо. Робът у нас е култивиран с векове, предимно последните пет века робство. Отделните изблици на възторзи и емоции само потвърждават правилото на робското ни мълчание и тарикатлък, които са в основата на нашата народопсихология. Какво означава за последните 25 години една група българи да ограби безпрецедентно останалите и те да не надигнат глас, да не се противопоставят, а да й разрешат да го направи? Отговорът може да бъде само един и той е крайно неприятен за всички нас: може би сме роби по даденост, по природа. В момента завършвам едно свое пространно есе под работното заглавие: ”Робска нация”, в което ще се опитам да обясня, на какво се дължи това... Ужасно есе, бих предпочел да не го напиша, но изводите от писателската ми работа през целия ми съзнателен живот, ме водят към това.
- Как живее днес един писател, който е издал десетки книги?
Един писател живее като всички останали - оцелява. Трябва да заявя категорично, че лично аз съм си избрал и препочитам да живея, както всички останали. Така по-добре ги чувствам, иначе ми е невъзможно да пиша, невъзможно да ги тълкувам правилно и да оставя нещо след себе си евентуално. Това е съзнателен избор.
- Може ли човек да живее от писане?
Може да живее от писане, ако е много кадърен и талантлив, в противен случай се проваля. Но както е казал любимият ми философ Шопенхауер: ”Всеки живот, в края на краищата, е един провал, поради простата причина, че завършва със смърт.” Както е добре известно на четящите, в творчеството си аз имам голяма слабост към тъмните тонове, към тъмните човешки драми. Въпрос на светоусещане. Напоследък например ми направи голямо впечатление филмът на Ларс фон Триер „Меланхолия”, в който мотото на главната му героиня е: ”Земята е зло. Не трябва да тъжим за нея.” Значи, предполагам сте наясно, на какви всъщност състояния напоследък съм подвластен...
- Четете ли млади автори? Вярвате ли на техните истории?
Рядко чета млади автори. Аз съм затворен в своята самота човек. Предпочитам да чета мъртвите автори. От тях научавам много повече, отколкото от всички млади взети заедно. Предпочитам да кажа за някой млад автор - не съм го чел, защото прилича на един друг автор, който също не съм чел. Звучи мизантропично и против самия мен, защото ме обрича на забрава и липса на последователи, но за съжаление, е така. Любимият ми стих си остава този на големия италиански херметик Салваторе Куазимодо: ”Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч. И неусетно пада вечерта...” Това е.
- На какво ниво са, според вас, сценариите на последните български сериали като „Стъклен дом”, „Седем часа разлика”, „Под прикритие” и др.?
Сценариите на последните нашумели български сериали са на средно ниво,нищо повече. Наши провинциални ерзаци, които не могат да направят никакво впечатление на големите ценители. Аз съм един от тях, колкото и да им е неприятно на някои да го кажа. Мога дума по дума да обясня, защо и с какво Тарантино или Дейвид Линч са велики, а нашият Дюлгеров с неговия „Козел” посредствен. Анализът също е въпрос на талант, или го имаш, или го нямаш, простете за нескромността...
- Като писател замисляли ли сте се какво ни отличава от българите, живяли по времето на Борис Първи, например?
Ние не можем да кажем, какви са били хората по нашите земи от времето на траките, на прабългарите или на покръстилия ни Борис Първи. Психиката на траките например, е крайно интересна, невероятна направо. Знайно е, че те са плакали, когато децата са се раждали и са се веселяли и ликували, когато са ги изпращали в гроба. Както е знайно, че са били безумно войнствени и безумно смели, освен това, и безумно жестоки. Съществувала е стара римска поговорка, която гласяла: ”Жесток като тракиец...” Какво сме взели и наследили ние, днешните българи от тях? Никой не може да каже. Траките са били безписмени, нищо не са оставили след себе си. Или, какво сме наследили от прабългарите на Борис Първи. Знайно е също, че при покръстването, той е унищожил над сто болярски рода, които са продължили да почитат бог Тангра, до девето коляно. Какво е останало в нас от тази изумителна жестокост? Може ли да ми обясни някой? Пак повтарям, нашата робска психика се формира по време на петвековното турско робство до момента, в който отец Паисий простенва в своята „История Славяноболгарская”: ”О, неразумни юроде...” На остатъците от тая наша психика се дължи и днешното отчаяно положение на нашия собствен народ, на всички нас, на това се дължи и последното ни място по стандарт в Европа.
- Какво ни липсва, за да сме щастливи?
Липсва ни борбеност, непримиримост, себеотрицание, смелост, жертвоготовност, всички ония качества, които са признак на гордост и на достойнство и са противопоказни на роба в нас, към който роб, за съжаление, принадлежа и самият аз...
- Ваши литературни герои са били политици, мафиоти, бизнесмени. В книгата си „Йешуа” обаче навлизате по един необичаен, дори скандален начин в библейската тема. Как стигнахте до нея?
Последният ми роман „Йешуа” е сложен и многопосочен психологически роман. Темата за месията Йешуа ме занимава много отдавна. Знайно е, че има историци, които се съмняват изобщо в неговото съществуване. Моят Йешуа е манипулиран от политиците националисти на тогавашна Юдея -зилотите, съгласява се в началото да им служи, но впослествие се отмята и е обзет от фанатичната вяра за собственото си безсмъртие и собствената си непреходна слава и успява да я постигне, когато го разпват горе, на кръста. Това е роман за фанатизма на един млад човек, който е много важен за християнството. В своята „История на западната философия” Бъртранд Ръсел посочва някои от точките, според английския историк Гибън, които налагат християнството като водеща религия по времето на Константин Велики. Една от тях е верската нетърпимост на християните, произтичаща от юдейската религия, но прочистена от нейния тесногръд и необщителен дух, който отблъсквал неевреите от приобщението към Мойсеевия закон. Втората точка е учението за отвъдния живот, а третата, много важна, е чистата и аскетична нравственост на християните. Тъкмо тия точки са вложени подводно, художествено в този мой роман и затова той не е никак лесен за тълкуване и за анализ. С други думи, това е един от редките ми интелектуални опити за роман.
- Близък ли ни е Юда?
Образът на Юда в този мой роман е един от най-сложните и най-драматичните. Той е едновременно манипулатор и жаден също за слава, с която го изкушава Йешуа. Напоследък се заговори за едно намерено евангелие от Юда, в което става дума за нещо твърде сензационно, че самите Йешуа и Юда взаимно са се уговорили за предателството по време на Тайната вечеря и, ако това е било наистина така, то преобръща с главата надолу цялата Библия. Удивително, нали! Аз като писател с въображение не мога да подмина подобни страховити драматургични обрати и това е една от причините за написването на този роман. Той е драматургичен от първата до последната буква. В него мисля, че съм надхвърлил себе си, но това е мое лично мнение, а далеч по- важно е мнението на негово величество читателя.
- Предатели ли сме българите, както често сами се наричаме?
Ние обичаме да се окайваме. Ако съществува предателското у нас, то се дължи единствено на нашата робска психика, която често е до такава степен изродена, че нашето предателство минава за благопристойност, за възпитание, за оцеляване, за дяволък, тарикатщина и за какво ли не друго. Аз неведнъж съм го казвал: у нас хитрите и подлите победиха... Да го тълкува кой както си иска и както му е удобно. За мен е така...
- Готов ли сте да спорите с представители на църквата, за да защитите романа „Йешуа”?
За мен църквата е институция, с която е невъзможно и не трябва да се спори. Познавам добре историята на човечеството. Въздигането на църквата и по-специално на Християнството е една от малкото добрини в тази история, която е пропита от Зло. Имайте предвид, че преди въздигането на църквата, по време на така наречения елинистичен период в историята на човечеството, доброто сред младите хора се е считало за нещо неестествено. Дайте си сметка, какво е било въздействието на църквата и на Вярата за налагането на морала. ”Йешуа” или който и да е роман е просто една от многото художествени интерпретации, на които който и да е писател има своето право. Влиянието и въздействието на Църквата е нещо много повече. На нея лежи цяла една цивилизация, западната. Излишно е да се говори...
- Как ще коментирате акциите и съдебните процеси срещу организираната престъност?
Акциите и съдебните процеси срещу организираната престъпност поставят пред всички нас един фундаментален въпрос - за ползването на НАСИЛИЕТО като инструмент, като аз лично под насилие разбирам западния демократичен ред за въвеждане на закони и на правила, без които европейската цивилизация би била невъзможна.Тази така жадувана от повечето от нас демокрация е изтъкана от закони и правила, в които насилието и наказанието е възприето от векове като нещо естествено. В Лайпциг веднъж ми показаха на тогавашния запазен средновековен пазар една килия, в която са затваряли всеки, който си е позволявал да лъже и мами в кантара. Всеки е могъл да го плюе и замеря с огризки, докато не се покае. Представяте ли си, да направят подобна килия за наказание на нашия Женски пазар? Опашката към нея ще бъде огромна. Искам да кажа, че насилието в определен момент може да дава и своите добри плодове, представете си. Петър Първи някога чрез насилие е създал руската аристокрация, която впоследсвие ражда руските гении Пушкин и Лермонтов, Толстой, Чехов и Достоевски. Нещата по този въпрос съвсем не са еднозначни. Историците твърдят, че осемте века невиждан терор на шогуните в Япония, е създал възпитаните японци, които благодарение на собствената си дисциплина, творят сега чудеса. А какво да кажем за жестокостта на конквистадорите, формирали католицизма на Латинска Америка. Тая изумителна магическа смес дала на света по-късно Алехо Карпентиер и Маркес с техните „Изгубени следи” и „Сто години самота”? Осъзнатото насилие ражда закон и ред, без които една държава е немислима.
- Може ли да има справедливост и възмездие без ефективно правосъдие?
Абсурд. Без ефективно правосъдие, справедливостта и възмездието не съществуват.
- Смятате ли, че българската интелигенция е способна да поведе нацията, както това се е случвало в миналото?
Не. Докато родният интелигент не осъзнае и не анализира роба в себе си и не се освободи от него, е изключено да поведе когото и да е. Това освобождение понякога продължава цял живот. Знам го по самия себе си. Написах и издадох десетки книги и още не мога да се освободя от робското в мен. Изглежда това е заложено,д аденост. Не мога да се залъгвам. Не забравяйте, че изходите от тая кошмарна дилема не са много, а най-често е един - евтаназия или още по-точно - обезболяване чрез смърт. В последния ми роман моят Йешуа избира тъкмо тоя път.
- Как ще коментирате носталгията по социализма?
Социализмът уреди някога държавата ни с насилие, спомнете си народния съд, въведе в нея ред чрез насилието. Това е една от основните причини за носталгията по него. Имаше наказание и възмездие. Да припомняме ли насилието на Ленин и Сталин, на Джерзински и Троцки? Днес ние говорим за демократично насилие, за демократични правила и закони и това ни звучи като утопия. Можете ли да си представите, какво и колко ни предстои? А, ако наистина се окаже утопия? Не знам. Страх ме е да мисля и да расъждавам повече. Нашият противоречив преход разкри неведоми бездни у собстения ни народ, у самите нас, които тепърва ще ни се налага да преосмислим.
- Ще се завърнат ли някой ден, според Вас, българите, които живеят в чужбина?
Да. Ще се завърнат. Носталгията ще ги съсипе. Човек никога не може да се излекува от собствената си младост.
- Обаждат ли ви се с политици?
Не. Политиците не ценят собствените си писатели, не ги броят изобщо за такива. Особено самостоятелните и мислещите като мен. Противопоказен съм им. Има и друго, ние сме конкуренти за едно и също нещо - Славата и Безсмъртието, които са подвластни единствено на безмилостното ВРЕМЕ. Затова и винаги се отлага за небитието този толкова съдбовен въпрос.
Въпросите зададе Огнян Стефанов
Той е автор на над 20 книги. Някои от тях са остро критикувани, други са считани за класика. Романът му „Ала булгаро” е српавняван с „Под игото” на Вазов, „Тютюн” на Димитър Димов, тетралогията на Димитър Талев и романите на Емилиян Станев. Самият той прилича на вълк единак, който отдавна е извоювал своя територия в българската литература.
- Г-н Томов, преди дни откриха нова отсечка на магистрала „Тракия”, но пък поскъпна тока и се подпали гора на Витоша. Как да балансираме между добрите и лошите новини?
Трябва да се балансира умерено между доброто и лошото, които всъщност са двигателите на живота.
- Изследване на ООН ни нареди сред най-нещастните нации в света. Защо така?
Нареждаме се сред най-нещастните нации в света, поради една съществена причина - робското у нас се оказва водещо. Робът у нас е култивиран с векове, предимно последните пет века робство. Отделните изблици на възторзи и емоции само потвърждават правилото на робското ни мълчание и тарикатлък, които са в основата на нашата народопсихология. Какво означава за последните 25 години една група българи да ограби безпрецедентно останалите и те да не надигнат глас, да не се противопоставят, а да й разрешат да го направи? Отговорът може да бъде само един и той е крайно неприятен за всички нас: може би сме роби по даденост, по природа. В момента завършвам едно свое пространно есе под работното заглавие: ”Робска нация”, в което ще се опитам да обясня, на какво се дължи това... Ужасно есе, бих предпочел да не го напиша, но изводите от писателската ми работа през целия ми съзнателен живот, ме водят към това.
- Как живее днес един писател, който е издал десетки книги?
Един писател живее като всички останали - оцелява. Трябва да заявя категорично, че лично аз съм си избрал и препочитам да живея, както всички останали. Така по-добре ги чувствам, иначе ми е невъзможно да пиша, невъзможно да ги тълкувам правилно и да оставя нещо след себе си евентуално. Това е съзнателен избор.
- Може ли човек да живее от писане?
Може да живее от писане, ако е много кадърен и талантлив, в противен случай се проваля. Но както е казал любимият ми философ Шопенхауер: ”Всеки живот, в края на краищата, е един провал, поради простата причина, че завършва със смърт.” Както е добре известно на четящите, в творчеството си аз имам голяма слабост към тъмните тонове, към тъмните човешки драми. Въпрос на светоусещане. Напоследък например ми направи голямо впечатление филмът на Ларс фон Триер „Меланхолия”, в който мотото на главната му героиня е: ”Земята е зло. Не трябва да тъжим за нея.” Значи, предполагам сте наясно, на какви всъщност състояния напоследък съм подвластен...
- Четете ли млади автори? Вярвате ли на техните истории?
Рядко чета млади автори. Аз съм затворен в своята самота човек. Предпочитам да чета мъртвите автори. От тях научавам много повече, отколкото от всички млади взети заедно. Предпочитам да кажа за някой млад автор - не съм го чел, защото прилича на един друг автор, който също не съм чел. Звучи мизантропично и против самия мен, защото ме обрича на забрава и липса на последователи, но за съжаление, е така. Любимият ми стих си остава този на големия италиански херметик Салваторе Куазимодо: ”Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч. И неусетно пада вечерта...” Това е.
- На какво ниво са, според вас, сценариите на последните български сериали като „Стъклен дом”, „Седем часа разлика”, „Под прикритие” и др.?
Сценариите на последните нашумели български сериали са на средно ниво,нищо повече. Наши провинциални ерзаци, които не могат да направят никакво впечатление на големите ценители. Аз съм един от тях, колкото и да им е неприятно на някои да го кажа. Мога дума по дума да обясня, защо и с какво Тарантино или Дейвид Линч са велики, а нашият Дюлгеров с неговия „Козел” посредствен. Анализът също е въпрос на талант, или го имаш, или го нямаш, простете за нескромността...
- Като писател замисляли ли сте се какво ни отличава от българите, живяли по времето на Борис Първи, например?
Ние не можем да кажем, какви са били хората по нашите земи от времето на траките, на прабългарите или на покръстилия ни Борис Първи. Психиката на траките например, е крайно интересна, невероятна направо. Знайно е, че те са плакали, когато децата са се раждали и са се веселяли и ликували, когато са ги изпращали в гроба. Както е знайно, че са били безумно войнствени и безумно смели, освен това, и безумно жестоки. Съществувала е стара римска поговорка, която гласяла: ”Жесток като тракиец...” Какво сме взели и наследили ние, днешните българи от тях? Никой не може да каже. Траките са били безписмени, нищо не са оставили след себе си. Или, какво сме наследили от прабългарите на Борис Първи. Знайно е също, че при покръстването, той е унищожил над сто болярски рода, които са продължили да почитат бог Тангра, до девето коляно. Какво е останало в нас от тази изумителна жестокост? Може ли да ми обясни някой? Пак повтарям, нашата робска психика се формира по време на петвековното турско робство до момента, в който отец Паисий простенва в своята „История Славяноболгарская”: ”О, неразумни юроде...” На остатъците от тая наша психика се дължи и днешното отчаяно положение на нашия собствен народ, на всички нас, на това се дължи и последното ни място по стандарт в Европа.
- Какво ни липсва, за да сме щастливи?
Липсва ни борбеност, непримиримост, себеотрицание, смелост, жертвоготовност, всички ония качества, които са признак на гордост и на достойнство и са противопоказни на роба в нас, към който роб, за съжаление, принадлежа и самият аз...
- Ваши литературни герои са били политици, мафиоти, бизнесмени. В книгата си „Йешуа” обаче навлизате по един необичаен, дори скандален начин в библейската тема. Как стигнахте до нея?
Последният ми роман „Йешуа” е сложен и многопосочен психологически роман. Темата за месията Йешуа ме занимава много отдавна. Знайно е, че има историци, които се съмняват изобщо в неговото съществуване. Моят Йешуа е манипулиран от политиците националисти на тогавашна Юдея -зилотите, съгласява се в началото да им служи, но впослествие се отмята и е обзет от фанатичната вяра за собственото си безсмъртие и собствената си непреходна слава и успява да я постигне, когато го разпват горе, на кръста. Това е роман за фанатизма на един млад човек, който е много важен за християнството. В своята „История на западната философия” Бъртранд Ръсел посочва някои от точките, според английския историк Гибън, които налагат християнството като водеща религия по времето на Константин Велики. Една от тях е верската нетърпимост на християните, произтичаща от юдейската религия, но прочистена от нейния тесногръд и необщителен дух, който отблъсквал неевреите от приобщението към Мойсеевия закон. Втората точка е учението за отвъдния живот, а третата, много важна, е чистата и аскетична нравственост на християните. Тъкмо тия точки са вложени подводно, художествено в този мой роман и затова той не е никак лесен за тълкуване и за анализ. С други думи, това е един от редките ми интелектуални опити за роман.
- Близък ли ни е Юда?
Образът на Юда в този мой роман е един от най-сложните и най-драматичните. Той е едновременно манипулатор и жаден също за слава, с която го изкушава Йешуа. Напоследък се заговори за едно намерено евангелие от Юда, в което става дума за нещо твърде сензационно, че самите Йешуа и Юда взаимно са се уговорили за предателството по време на Тайната вечеря и, ако това е било наистина така, то преобръща с главата надолу цялата Библия. Удивително, нали! Аз като писател с въображение не мога да подмина подобни страховити драматургични обрати и това е една от причините за написването на този роман. Той е драматургичен от първата до последната буква. В него мисля, че съм надхвърлил себе си, но това е мое лично мнение, а далеч по- важно е мнението на негово величество читателя.
- Предатели ли сме българите, както често сами се наричаме?
Ние обичаме да се окайваме. Ако съществува предателското у нас, то се дължи единствено на нашата робска психика, която често е до такава степен изродена, че нашето предателство минава за благопристойност, за възпитание, за оцеляване, за дяволък, тарикатщина и за какво ли не друго. Аз неведнъж съм го казвал: у нас хитрите и подлите победиха... Да го тълкува кой както си иска и както му е удобно. За мен е така...
- Готов ли сте да спорите с представители на църквата, за да защитите романа „Йешуа”?
За мен църквата е институция, с която е невъзможно и не трябва да се спори. Познавам добре историята на човечеството. Въздигането на църквата и по-специално на Християнството е една от малкото добрини в тази история, която е пропита от Зло. Имайте предвид, че преди въздигането на църквата, по време на така наречения елинистичен период в историята на човечеството, доброто сред младите хора се е считало за нещо неестествено. Дайте си сметка, какво е било въздействието на църквата и на Вярата за налагането на морала. ”Йешуа” или който и да е роман е просто една от многото художествени интерпретации, на които който и да е писател има своето право. Влиянието и въздействието на Църквата е нещо много повече. На нея лежи цяла една цивилизация, западната. Излишно е да се говори...
- Как ще коментирате акциите и съдебните процеси срещу организираната престъност?
Акциите и съдебните процеси срещу организираната престъпност поставят пред всички нас един фундаментален въпрос - за ползването на НАСИЛИЕТО като инструмент, като аз лично под насилие разбирам западния демократичен ред за въвеждане на закони и на правила, без които европейската цивилизация би била невъзможна.Тази така жадувана от повечето от нас демокрация е изтъкана от закони и правила, в които насилието и наказанието е възприето от векове като нещо естествено. В Лайпциг веднъж ми показаха на тогавашния запазен средновековен пазар една килия, в която са затваряли всеки, който си е позволявал да лъже и мами в кантара. Всеки е могъл да го плюе и замеря с огризки, докато не се покае. Представяте ли си, да направят подобна килия за наказание на нашия Женски пазар? Опашката към нея ще бъде огромна. Искам да кажа, че насилието в определен момент може да дава и своите добри плодове, представете си. Петър Първи някога чрез насилие е създал руската аристокрация, която впоследсвие ражда руските гении Пушкин и Лермонтов, Толстой, Чехов и Достоевски. Нещата по този въпрос съвсем не са еднозначни. Историците твърдят, че осемте века невиждан терор на шогуните в Япония, е създал възпитаните японци, които благодарение на собствената си дисциплина, творят сега чудеса. А какво да кажем за жестокостта на конквистадорите, формирали католицизма на Латинска Америка. Тая изумителна магическа смес дала на света по-късно Алехо Карпентиер и Маркес с техните „Изгубени следи” и „Сто години самота”? Осъзнатото насилие ражда закон и ред, без които една държава е немислима.
- Може ли да има справедливост и възмездие без ефективно правосъдие?
Абсурд. Без ефективно правосъдие, справедливостта и възмездието не съществуват.
- Смятате ли, че българската интелигенция е способна да поведе нацията, както това се е случвало в миналото?
Не. Докато родният интелигент не осъзнае и не анализира роба в себе си и не се освободи от него, е изключено да поведе когото и да е. Това освобождение понякога продължава цял живот. Знам го по самия себе си. Написах и издадох десетки книги и още не мога да се освободя от робското в мен. Изглежда това е заложено,д аденост. Не мога да се залъгвам. Не забравяйте, че изходите от тая кошмарна дилема не са много, а най-често е един - евтаназия или още по-точно - обезболяване чрез смърт. В последния ми роман моят Йешуа избира тъкмо тоя път.
- Как ще коментирате носталгията по социализма?
Социализмът уреди някога държавата ни с насилие, спомнете си народния съд, въведе в нея ред чрез насилието. Това е една от основните причини за носталгията по него. Имаше наказание и възмездие. Да припомняме ли насилието на Ленин и Сталин, на Джерзински и Троцки? Днес ние говорим за демократично насилие, за демократични правила и закони и това ни звучи като утопия. Можете ли да си представите, какво и колко ни предстои? А, ако наистина се окаже утопия? Не знам. Страх ме е да мисля и да расъждавам повече. Нашият противоречив преход разкри неведоми бездни у собстения ни народ, у самите нас, които тепърва ще ни се налага да преосмислим.
- Ще се завърнат ли някой ден, според Вас, българите, които живеят в чужбина?
Да. Ще се завърнат. Носталгията ще ги съсипе. Човек никога не може да се излекува от собствената си младост.
- Обаждат ли ви се с политици?
Не. Политиците не ценят собствените си писатели, не ги броят изобщо за такива. Особено самостоятелните и мислещите като мен. Противопоказен съм им. Има и друго, ние сме конкуренти за едно и също нещо - Славата и Безсмъртието, които са подвластни единствено на безмилостното ВРЕМЕ. Затова и винаги се отлага за небитието този толкова съдбовен въпрос.
Въпросите зададе Огнян Стефанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар